Думи за Тодор Цонев
Ретроспективна изложба на художника

13 – 29 юли 2007 г.
Национален изложбен център за съвременно изкуство
"Шипка" 6

Няма нищо по-досадно от говоренето за художници, особено за очевидно – истинските...
Вчера един колега на Тодор Цонев – не го виждам, значи ще говоря зад гърба му ! – дори се поизхвърли: на бърза ръка тури в кюпа на „излишните” – досадните ! – спътници в техния (вашия) занаят Владо Свинтила, Кирил Кръстев, Максим Киров (все мои приятели) и аз трябваше подло да се съглася, че т.нар. „художествена критика” е едно зло, при това неизбежно!
Но аз съм приятел на Тошко Цонев и трябва зад: „гърба” (гроба) му също! – да кажа няколкото, обещани на близките му, думи...
Ще ги кажа.
И макар че Тодор Цонев е национално, а по едно време - и политическо -  явление, ще говоря като за близък на неговите близки, които не са само роднините му...
И няма да използвам задължителните клишета, от които Димитър Томов, нашият постоянен лектор по рисуване долу, в кафенето, е получавал 40 години ортикария, от рода, примерно:
„Наследник”...на „гражданска позиция”...”на един Домие”...”на един Бешков”...и на още един – таман 100 емблематични имена, които Тошко е нанесъл в дневника си от 1968 г. с писателска почти точност в характеристиките.
Да, ама какво да правим, проф. Томов отхвърли като структурализма предисторията на творбата, която по-добре да приемаме като паднала от небето „иманентност”, без да умуваме върху обстоятелствата и причините за раждането й, абстрахирани уж от „тормоза” на идеологията и историята.
За да остане самотата, свещената самота на художника, трагичната самота – стигаща до мисълта за самоубийство – в която той като дете е изправил на масата си книгите с портретите на Ботев и Левски ( и на още един, когото обещах да не споменавам ).
Все ми повтаряше, че иска праха му да се пръсне между Карлово и Калофер.
Още ги виждам...
Тези пазачи на духа му – заградили белия лист, да му дават кураж не за рисуване, а за да не се гръмне !...защото той няма ли да разбере пръв, че неговата стрелба по новите байганювци и изедници народни е „като в дувар”...оплака ми се!
Безсмислена, без резултат...
И пак пръв разбра, че „позитанчетата” – както ги нарича нашият приятел Христо Цачев, като скала интегрален! – пет пари не дават за изкуството му и не благоволиха да слязат от кабинетите си и да разгледат изложбата му във фоайето на  прочутата партийна централа...Хеле, придумах един мушморок министър, на който пет години разписвах хонорарчетата сребърници на московски кореспондент...От кумова срама, той прати биографката на Тодор Живков Искра Баева да открие изложбата, без да знае точното име на художника!
Хрумна ми веднъж – да го успокоя, че не е сам в тоя дебелокож свят! – че и Йонеско е изпитал тази горчивина в „Носорозите”...
Тревогата и отчаянието му – все още здрав и силен! – бяха стигнали предела!
Един ден...не ми отвори, а чувах шум, шуртене на вода и после тишина – страшната тишина! – в която дяволската мисъл ( а той ми я проводи!) така ме обзе, че стоях цяла сутрин като пред вратата на Паскен, готов да я разбия...
Смъртта – откъде иде тя? – ами ако е вече вътре?!
Бог му прати друго изпитание.
Той не Му се разсърди, макар че страданията бяха нечовешки...
Прости и на враговете! Дадох му доноса, който открих в досието на баща си на някакъв комсомолски пикльо: веднага разконспирира псевдонима на подлеца – „Мак”! Тошко му хвърли един хубав бой, а оня веднага го наковладил, че „побойникът” не е „сам във вражеската си дейност” – заедно с „идеолога „ си Симеон Гьорев „живеят в облаците, четат денонощно библията и признават само философията на Бешков и изкуството на Рембранд...”
Но да прекъсвам логореята...
Нарушавам не регламента за времето, а обещанието си да споменавам всуе големите имена!
Това беше мечтата, надеждата на Тошко. Ако Бог се смили – и му даде дни и сили – „ в един ъгъл на ателието, върху един найлон метър на метър (без да прави боклук) да довърши” ...галерията си от глави, да довърши живота си!

Александър Бешков