„ТРАФИК”

май 2007 г.
Национален изложбен център за съвременно изкуство, София, “Шипка” 6

След успеха на двете издания на организираната от секция „Живопис” към Съюза на българските художници изложба „10Х5Х3”, която даде възможност на двадесетина български критици – изкуствоведи да се изживеят като куратори и да представят своята версия на съвременната българска живопис, откритата на 17.05.2007 г. експозиция, озаглавена „Трафик”, обещава да се запомни като една от най - интересните  манифестации на съвременно българско изкуство през този сезон. Обобщаващото мото следва да се тълкува широко и да се приеме като метафора на сложната динамика на обществената среда и социална реалност. Моите наблюдения върху развитието на най-младите художници, които имам удоволствието лично да познавам, а и понякога да напътствам в Националната художествена академия, ме доведоха до усещането, че тази изложба приляга тъкмо на тях, не само поради младостта им , а и защото са развили силна рефлексия, критичност и дори непоносимост  към околната среда и уродливост на съвремието. Точно те, със своите изострени рецептори към „духа на времето”, формулират основната идейна конструкция на събитието. Те представляват и фигуративната антитеза на иначе доста разнообразните и стойностни творби на една богата и осмислена стилистика, която по нищо не отстъпва на световните практики в областта на живописта днес. В изложбата съжителстват творби на концептуалното и пластичното начало, на експресионистични и парадоксални настроения и гледни точки и като че ли избистрят появата на „социален реализъм”, така типичен за времена на криза и напрежение. В подкрепа на моите аргументи ще спомена иманата на Любен Стоев, Кирил Божков, Димитър Яранов, Васил Абаджиев, Светослав Недев, Деян Янев, Елена Панайотова, Мария Райчева, Христо Гърманов, Румен Скорчев, Ивайло Попов, Ралица Станоева, а по-подробно ще се спра на най-младите. „Добре дошли в цивилизацията” се казват три големи „улични” платна на правещата първи стъпки в кариерата си Елза Томов. Авторката е напълно искрена и безхитростна в симпатиите си към обикновения човек от пазара или търговската улица, без значение дали става дума за полусляп продавач на запалки или амбулантни търговци. Тя се отнася с топло, човешко чувство към героите си и ни кара да ги заобичаме, както това правят ранният неоереалист ФедерикоФелини и неговата трогателна Джелсумина. Героите на Елза са напълно несъвместими с фалшивия лукс и блясък на една прагматична и комерсиална действителност, художничката ясно ни показва, че е на страната на скромните отрудени и бедни хора и ни води до състояние на пълна съпричастност и съчувствие към тях.
Виолета Танова трансформира голи мъжки тела като се оставя да бъде ръководена от обективистичната непогрешимост на гледната точка и променливия фокус на дистанцията. Тази последна техническа възможност от арсенала на художника тя обективира в нов образ, частично адекватен на първоначалния, но и художествено променен от трафика на емоционалната избирателност и моменталност на авторовото наблюдение. Нейните торсове са някъде по средата между уродливата мутация и естетичното, видяно през очите и оптиката на натуралистичната нагласа.
Не бих си позволил да отмина и Биляна Доневска. Нейната стратегия към чувствената и психологическа среда е напълно гротескова. Формално тя се занимава с изображения на гастрономическата изобретателност, която обаче е нещо като „смях през сълзи”. Нейните „салати” или пък „печени пилета” са нелогични от гледна точка на здравия разум, но от позицията на емоционалната определеност, са повече от убедителни и правдиви. Те шокират нормалната нагласа на възприемане и попадат в десетката на оценъчния и смислов ракурс.
Ще завърша с Мехаела Власева. Докато гледах и тълкувах работите й, озаглавени „Мирно съвместно съществуване”, се сетих най-малко за две неща. Спомних си „разведряването” от епохата на „Студената война” и времето на Брежнев, когато термин с подобна словосъчетаемост се превърна в изпразнено от съдържание политическо клише. Спомних си и противоречивото мнение, според което, няма такова нещо като общество, а има индивиди, които са мъже и жени и те живеят в семейства. Към това остава да добавя и използваната от авторката дефиниция за понятието „фамилия”, което всъщност е „обществена клетка, основана на съпружеското и кръвно родство, и в която животът се характеризира с материални и духовни процеси”. Сигурно в пресечната точка на тези и други хрумвания са крие истината за единството и борбата на крайностите в този свят.

Божидар Бояджиев