ПЕТЪР МЛАДЕНОВ „Пейзажът като съдба”

11 – 30 септември 2007 г., Национален изложбен център за съвременно изкуство, София, “Шипка” 6

От 11 до 30 септември в галерията на „Шипка” 6 бе представена изложбата на Петър Младенов. С това събитие СБХ отбеляза сто и двадесет години от рождението на един от най – големите ни майстори на пейзажа. В изложбата бяха експонирани повече от 50 творби, притежание на НХГ, СГХГ и частни колекции. Някои от платната, изпълнени в маслени бои, бяха показани за първи път пред публика.
Петър Младенов има два много значими приноса за българското изкуство. 120 - годишният му юбилей, който отбелязваме сега, е добър повод да се върнем към тях. Първият му принос е свързан с развитието на пейзажа като жанр. Роден в София, израснал в един от най-бедните й квартали, където скитането по улиците е важна част от живота на всяко дете, преди Рисувалното училище работил в гостилници и фабрики, той е истински градски човек. Затова и градът присъства в голяма част от творчеството на художника – в сериите от Охрид /1916-1918/, Цариград /1922 – 1928/, София /1936-1939/, Мелник /1939/, Търново /1940/, остров Тасос /1942-1943/.
Градският пейзаж логично се появява в българското изкуство в първите години на ХХ век, но и тогава той е по-скоро случаен, отколкото постоянен обект на вдъхновение за художниците. Затова, когато през 1913 година Петър Младенов подрежда няколко десетки  такива пейзажи върху две стени на софийското казино – неговата първа самостоятелна изложба - публиката е „смутена” и „очарована”. От това, колко различно и сложно е неговото изкуство още от началните си стъпки. Тогава Александър Божинов пише, че „рядко млад художник може да хване така отведнъж” и нарича Петър Младенов  „художник с големи дарования”, от чиито пейзажи „лъха нежност”. Следва една негова изява през 1914 година – заедно с Александър Божинов и Петър Морозов, и след продължително отсъствие от художествения живот, още една – през 1940 г.
Другите изложби, които художникът прави през дългия си живот, чак до смъртта си през 1978 г., имат ретроспективен характер и показват работи, създадени до средата на 40-те години.
Изглежда, че след това Петър Младенов престава да работи. Всъщност не е така. Впечатлението, че акварелните му серии и платната, изпълнени с маслени бои са рисувани на един дъх и съвършенството в тях – завладяващата атмосфера, хармонията между реалността и нейната пластична интерпретация, неочакваните пространствени ракурси, усещането за материалност и синтетичност на формите, магията на плътните локални петна и деликатността на цветните акценти - е постигнато веднага, се оказва измамно. Истината е, че той в продължение на дни, на месеци, понякога дори и след 30 години, преправя своите творби – многократно променя живописната повърхност, докато постигне желания резултат. В повечето случаи няма творба, която да е останала в първоначалния си вид.
За Петър Младенов не съществува понятие като „чист пейзаж”. Той смята, че пейзажът не трябва да отразява природата, а вътрешното състояние на художника. На въпроса защо в работите му има толкова скръб и печал, отговарял: „защото съм имал триста беди на главата си” или „такива ми са очите – това виждат”. Очите му наистина са отправени към страданието и тъжната страна на живота. Опитва чрез пейзажа да внуши определени социални противоречия, да се идентифицира с идеалите и драматичните събития, съпътствали младостта му. В неговото въображение серията „Калкани” не е резултат от блестящо живописно интерпретиране на няколко невероятни обекта в сърцето на София, а композиции от петна, които предават трагичното състояние на някой затворник или поведен към бесилото арестант. Парадоксално е, че точно художникът, който влага в своите пейзажи толкова социален смисъл, по времето на налагането на една чужда на българското изкуство нормативна естетика, е преследван заради това, че не престава да създава пейзажи – жанр, в който е работил през целия си живот и който през 50 -те години е заклеймен като „антисоциален” и „ненужен на нашето изкуство. По това време на Петър Младенов му е отказвана всяка възможност да покаже творбите си пред публика и както пише неговият близък приятел Джон Попов, „преживява най-тежкото за един творец - да не може да влезне в контакт с хората, за които твореше”. В известен смисъл тази грешка все още предстои да бъде поправена със следващите му изложби.
Другият голям принос на Петър Младенов за нашето изкуство е участието му в създаването на Дружеството на новите художници. През 1931 година той успява да събере в една творческа организация немалък брой художници - ярки индивидуалности, всяка със свой принос в българската живопис, скулптура, графика, декоративни изкуства, обединени от едни и същи идеали, политическа ориентация и сюжетни предпочитания, от сходни постижения в областта на пластическия израз и от желанието да бъдат модерни и съизмерими с европейското изкуство творци. Като своя пръв председател.
Румяна КОНСТАНТИНОВА