„Изолатор” – СИМЕОН СТОИЛОВ

19 октомври-8 ноември.2007 г., Галерия „Райко Алексиев”

Място за медитация или повод за размишления
Дори и да се съпротивляваме, инсталацията „Изолатор” на Симеон Стоилов в галерия „Райко Алексиев” на “Раковска” 125 ни отвежда към разширени и разнопосочни размисли. В известен смисъл тя изразява типичното пътешествие на нашата нация и на нашата култура от платонизма през Аристотел до своеобразно неокартезианство. В по-традиционен изкуствоведски аспект, инсталацията се помества между минимал арт и страничните експерименти на Кемал Онсой. Но може би най-истинският смисъл на тази творба е, че тя категорично заявява един нов поглед към пространството на галерията въобще и към субстанциалното единство на околно и художествено пространство. Авторът, от една страна, дава предимство на първичните качества, които дефинират творбата, а от друга - емблематично натоварва с духовност. Така той едновременно създава една лична херменевтика на базата на художествен опит, засягащ върховите архитектурно-художествени търсения в исторически и актуален план.
Осмелявам се да кажа едва сега, че предишните опити на Симеон Стоилов ме държаха в напрежение от аналогиите с например Ив Клайн и Герхард Рихтер. Този път жестът на автора е не просто жест на разрив с аналогиите, а и показва последователност, която очертава път, чиито перспективи са особено задължаващи.
Вторичните качества на тази творба са материалът стиропор, фабричните паралелепипеди, десетките кубични метри обем, белотата, многогранния строеж. Първичният белег е преминаването от вътрешно към външно пространство и оттам отново към вътрешно. За мен това е най-адекватната на ситуацията (в пространствен и функционален план) творба, която съм виждал в галерия “Райко Алексиев”. Тя е представена по такъв начин, че не дава никакъв повод за съмнение в същността си на един разпознаваем, пресован, съвременен свят. Нейни допълнителни качества са съждението, вторичният текст, индивидуалната проекция, привличащата ситуация, към които са насочени зрителите. От друга страна, инсталацията показва увереността при преминаване от проект в реализация. Всъщност, тук се коренят най-интересните достойнства на творбата. Зрителят е привлечен от мегалитния строеж към неговите вътрешни размери, които са учудващо антропоморфни, без да изневеряват на първичната разпознаваемост. Позволявам си подобни усложнявания на израза, защото авторът действително създава един нов свят, който предизвиква и една нетренирана терминология.
Всяко описание на инсталацията на Симеон би подвела към заблуда, защото смисълът, който се разкрива при съизмерването ни с нея, е доминиращ във вътрешното й пространство, допълва се от външната конфигурация, развива се в околната среда и се конфронтира с безпорядъка на външния свят. Бих казал, че нейната посока е от медитация към разсъждение до степен на теорема, която кристално ясно обобщава онова, което става в нас, онова, което е извън нас и онова, което бихме искали да знаем за тези две страни.

Димитър ГРОЗДАНОВ