Ретроспективна изложба на ПЕТЪР ПОПОВ

2 - 20 април 2008 г. ,Национален изложбен център за съвременно изкуство", София, "Шипка” 6

Повече от две десетилетия изкуството на Петър Попов не беше показвано пред широка публика в мащаби, достойни за величината на този автор. Вероятно позабравено от съвременниците си и напълно непознато за по-младите, през месец април творческото наследство на Петър Попов се завърна по достоен начин с голяма и грижливо подбрана ретроспекция на “Шипка” 6.
Житейският и творчески път на художника е свързан с Русе, където той оставя трайна следа в културната история на града като дългогодишен сценограф на Русенската опера и един от двигателите на групата на русенските художници. Изявите му като сценичен художник, монументалните пластики в метал и дърво, опитите в художествената критика заемат значително място в създаденото през годините, но в съзнанието и културната памет П. Попов остава преди всичко със своята живопис. Русе и неговата художествена школа създаде автори с деликатна живописна чувствителност и Петър Попов е може би най-поетичният между тях. Неговите дунавски пейзажи, лодки и пристанища, самотните крайбрежни дървета и тихи улички носят неподправена лирична атмосфера и поетизация на банализирания от ежедневния сетивен опит мотив.   
Картини, пастели, рисунки, ескизи, сценографски проекти и скици, бележат жалоните на едно творческо развитие, в което по естествен начин се редуват моменти на върхови постижения и мигове на съмнение, вероятно и разочарование… Особен интерес представляват бележките върху белите полета на скици и проекти, тези своеобразни “творчески дневници”, които разкриват другото, малко познато лице на един мислещ, интелектуален тип художник.
В творчеството на П. Попов се налага един относително ограничен кръг от теми и любими мотиви, в който основно място заема пейзажа (крайбрежен и градски), голото тяло и композиции от сценичния живот. В един по-ранен етап художникът създава и работи на индустриална тематика – пейзажи и композиции, които се опитват да подчинят художествената форма на съдържанието. Те са изпълнени в характерния за шейсетте години “суров” стил, базиран на конструктивна логика и монументалност.
Петър Попов е художник на чистите, абсолютни живописни стойности. Цветът не следва логиката на обеми и силуети, той ги извайва, изтръгвайки ги от дълбинните пространства на хаоса. Авторът не изобразява, а изразява. Неговото “Червено дърво” с пулсиращата огнена стихия на багрена експлозия е материализирана идея за духовната същност на живописта.
Серията “Голи тела” в сух пастел е едно от върховите постижения на тази техника в нашето изкуство и нарежда автора сред най-големите майстори на пастела у нас.
От последната изложба на художника са изминали двайсет и две години. Времето има способността да заличава следите и присъствието в паметта, но така също да отсява и да мащабира процесите, явленията и художествените факти. Неумолимо, понякога жестоко, но винаги безпристрастно, извън преходните “моди”  и модите на “прехода”. В този смисъл дистанцията на две десетилетия е времеви отрязък, акумулирал въпроси, които изложбата по особен начин провокира. Един грубо детерминистки подход в случая би бил неуместен, макар че творчеството на П. Попов е продукт на определен етап в развитието на българското изкуство. Художникът навлиза в изкуството в едно сложно време, когато считаните днес за безусловни дадености като творческа свобода и възможност за индивидуален артистичен почерк е трябвало да бъдат отстоявани с всеки пореден творчески жест, не рядко и на твърде висока цена.
Извън чисто естетическите си и пластически стойности, ретроспективната изложба на Петър Попов носи и елемент на историчност, поставя въпроси за промяната в ценностите, но и за подмяната на ценности, за личната художествена и човешка мярка, но и за по-широките социални измерения на изкуството.