Изложба живопис на ЕСЛИЦА ПОПОВА

01 – 18 април 2008, галерия "София - Прес"

Каква е връзката между о-ва Сен Мартен и галерия – книжарница София-Прес вече е ясно – тя се казва Еслица Попова.
Бях учител в начална фаза на педагогическа грамотност, когато тя беше нещо като моя студентка. За бившите студенти, каквито и да са те, се говори винаги с добро чувство, по навик и от възпитание. Сега обаче, без да се налага да казвам стандартните неща ще отбележа само, че Еслица си беше художник и тогава. Тя си носеше една генетична, но и собствена чувствителност, която трудно се подчиняваше на някакви строги правила. Най–хубавото за човека като мен е, че сега мога само да се радвам, а и гордея, че пътищата ни са се засекли.
Еслица започна често /все по-често/ да си идва в България. Очевидно един изумителен залив не може да замести всичко. За екстровертна личност като нея няколко десетки кв. км. се оказват май недостатъчни.
Тази изложба е нейният, на Еслица, разказ за една далечна и непозната страна. Пластически разказ, а не илюстрация. В картините са пречупени ритуали, цвят, чужди образи и нагласа – през очите на европееца. Еслица си мисли /току–виж наистина си мисли?/, че е направила шарени, сурови и екзотични неща, но аз пък мисля, че те са дотолкова култивирани, че са много, много далече от първичното и външното. Те са произведения на един рафиниран, емоционален и можещ човек.
Да – цветни, активни, експресивни картини, носещи белезите на една, друга цивилизация, усетена обаче отвътре, а и европейска като пластически език. Странните формати и композиции са израз не толкова на действителността, а на самата Еслица. Даже ритуалните торбички, за които се смяхме, че са твърде ведри като за предназначението си, с погледът на един артист, трансформиращ реалностите според сюжетните си сетива и мисъл.
Еслица се опита да ми покаже няколко зимни пейзажа /със сняг/, правени под лъчите на тамошното Слънце. Което още веднъж доказва, че  целият свят може да се побере вътре в теб...
Художничката е живописец по рождение и по мисия. С бликаща енергия, която е толкова очевидна, че не се и налага да пишеш за нея. Когато слънцето пече не е нужно да отбелязваш този факт... просто го усещаш....
Даже там, където черното е завладяло повече пространство (материално и духовно – то вибрира и се преплита с искрящата цветност, от която Еслица не може да избяга. Много съм щастлива, че и още един съвременен художник (освен тук досаждащата ви) се опитва да реабилитира изразителната сила, плътността и премерената спонтанност на пастела.