Изложба на АНТОН ДОНЧЕВ

08 – 23 май, 2008 г., зала „Райко Алексиев”, ул. Раковски 125

Някъде към края на 70-те години на миналия век в една Обща изложба се появи странна дърворезба, наречена „Любовта на Слънцето”. В нея освен материала нямаше нищо, което можеше да я свърже и отнесе към приложните традиционни форми на дърворезбата. Мощното въображение на автора беше изградило един сложен пространствен свят от реални и митологични фигури, в който времето беше събрало легенди, митове и приказни видения, които изплуваха някъде от сърцевината на дървото – едновременно свободни и обвързани в материята, която ги беше родила и дарила с живот. След тази първа проява на младия тогава Антон Дончев, отбелязана с най-високите държавни отличия, се появиха „Рождество”, огромните пана в Националния дворец на културата, полиптихът „Време разделно”, по-малки и по-големи произведения, свързани с определена архитектурна среда...
Без каквото и да е лично пристрастие, ако може за някой съвременен български артист да се каже, че е успял да съчетае опитността на националната традиция, изконните начала на българската духовност с едно съвременно разбиране за пространствения живот на формата, мисля че, това е Антон Дончев. Той е едновременно подчертано самобитен, много български и заедно с това съизмерим с най-доброто в света на модерната пластичност. Освободен от каноничните форми на традиционната дърворезба, Антон Дончев я превръща в космическа вселена, в която дървото е запазило характеристиката и топлината си и заедно с това е извисено до някакво апокалиптично стълпотворение, в което доброто и злото, светлината и мракът, позитивната и негативната форма, реалното и иреалното се срещат и разминават, посрещат светлината и потъват някъде дълбоко в сърцевината на материята.
Без да влагам каквото и да е омаловажаване на понятието „дърворезбар” – Антон Дончев е скулптор по дух, по разбиране и изграждане на формата, по отношение към пространството и неговото материализиране като пластическа вселена. От най-малкия детайл до цялото- всичко при него е подчинено на една вътрешна структура, която определя посоката и движението на плановете, динамиката на композицията и организацията на светлината. Всъщност това е една скулптура, в която поетичното начало и като форма, и като стилистика, и преди всичко като духовност, е водещо и определящо.
Един скулптор, при който като че ли времето е трупало своите неуловими тайни, природата ги е съхранила за живот, а чистата и светла душа на автора ги материализира в една неповторима пластическа поетика.
Ако днес все още може да се каже за някой от големите артисти, че е избран от съдбата да съхрани и запази националното, да го пренесе през хаоса и безвремието във време, в което ще имаме повече от всякога нужда от памет, духовност и вяра, ако за някой може да кажем, че е погален от Бога- и заради тези, които не са го познали – няма да сбъркаме ако потърсим изкуството на Антон Дончев.

Светлин Русев